Новини
Форум
Актуално
сървър
<center>Форумът
от Иван Дончев</center>
Чух полицаите още когато отбиваха от булеварда. Помислих си, че трябва да си плюя на петите, но реших, че има още малко време, колкото да си довърша мнението и да го постна. Когато паркираха пред сградата, вече го разглеждах как хубаво стои под другите от темата, колко респект и загадъчност излъчва аватарът ми, колко категоричен е яркочервеният подпис, който поставях под всеки мой постинг:
Tobby or not Tobby, that’s the question
Май вече беше късно да се спасявам, затова отидох на списъка с темите и кликнах два пъти Refresh. Никой не беше писал. Кликнах още два пъти Refresh и ето - една от иконките грейна в зелено. Някой ритна вратата зад мен и полицаите нахлуха в стаята. Виждах отраженията им в монитора. Държаха пистолети и ми говореха нещо.
- Спокойно момчета - казах им аз. - Всичко е наред, аз съм Тоби. Ей сега свършвам...
Новата тема във Форума беше от Зики. Много исках да я прочета, защото страшно харесвах Зики. Никога не я бях виждал на живо, но си я представях висока, слаба, с дълга черна коса, бадемови очи и замислено тъжно лице. Постингите и бяха интересни, шеговити, понякога малко заядливи, но винаги тежаха на място. Много исках да прочета тази тема на Зики, но двама ме бяха сграбчили и извиваха ръцете ми зад гърба. Надявах се, че ще мога да хвърля последен поглед към монитора, докато ми четат правата. Не ми четоха нищо. Халосаха ме по главата.
Взлом
Влизане с взлом в интернет клуб. Това беше обвинението. Но имаше малко затруднения с мотива. Не бях отишъл да крада компютри, до касата дори не бях припарил. Просто бях седнал на един компютър и бях отворил страниците на Форума. На съдията от самото начало му стана ясно, че нещо не е наред, че дъската ми хлопа. Аз го оставих да си мисли, че е прав. Адвокатът ми каза, че така било в мой интерес. Хулиган съм бил, дъра-бъра, ама за първи път, нали... когато чух присъдата, ме полазиха тръпки, като онези черните колорадски бръмбъри от „Мумията“ I и II.
- Каквооооо!? Без достъп до компютър!? Неееееее!
Отведоха ме бесен, с пяна на устата, ритащ и хапещ. Носеха ме двама. Не бях на себе си. Чак по-късно си спомних частта за принудителното лечение.
Сълзите
Вярно, че повечето ми време минаваше в ровене из форума, но никога не съм смятал, че прекалявам. Трябваше да се сетя, че нещата не вървят добре, когато се разболях. Тогава имах сериозен шанс да намаля темпото и да поразмисля, да се осъз*ная и да не се стига чак дотук. Една сутрин се събудих с радостното усещане за нов ден, за нови форумни приключения. Отворих очи и почувствах как очните ми ябълки се превръщат в таралежи. Довлякох се до огледалото и се погледнах в него. Очите ми бяха червени като на електроженист. Пареха и при най-малкото движение. Запалих компютъра и изчаках да се зареди операционната система. Ужас - едва различавах заглавията. Опитах се да чета, като си въртя главата, а държа очите неподвижни. Беше по-добре. Но изобщо не успя да спре сълзите, които течаха като поток и ми замъгляваха образа. Станах от стола, облякох се и отидох на лекар. Той ми даде болничен за една седмица, каза ми да почивам, никакви компютри и телевизия и да слагам капки. Реших, че ще го послушам и ще почивам. Със здравето шега не бива. За известно време въобще няма да включвам компютъра. Пълна почивка.
Може да проверя заглавията. Но само веднъж.
Розови слонове
Когато изгубих работата си, вече знаех, че не става въпрос за обикновен интерес, но виждах начин, а и смисъл да направя нещо. Бях в състояние да седя с часове и да гледам страницата на Форума в очакване някой да постне нещо. Веднъж се нер*вирах и дори викнах на глас:
- Аре бе, тия спят ли!?
Шефът дойде и ме попита защо съм още тук. Казах му, че не го разбирам. Той ме погледна ядосано и измъкна бонбоненорозов пощенски плик измежду хартиите на бюрото ми. Напомняше ми за розов слон. Не знам защо. Просто, като го гледах, и си мислех за един щастлив, дебел, розов слон. Не бях намерил време да го отворя.
- Дадох ти го вчера - каза той през зъби, хвърли плика към мен, врътна се на токове и тръгна към вратата. Приличаше ми на сърдит дебел розов слон. Отворих плика - заповед за уволнение. Мамка му! Защо така? Никому нищо лошо не съм направил. Много се вкиснах. В този офис имаше толкова бърз интернет. Обърнах се към компютъра за последна проверка на форума. След десет минути дойде охраната.
Сънувах сън...
Край едно дърво гори огън. Около него са се насъбрали в кръг грозни дяволи. Сред тях стои малко тубместо демонче, подскача под кръстосаните им погледи и разпалено обяснява:
- Не разбирате ли? Така ще завладея света. Хората си унищожават един на друг времето, а ние само трябва да направляваме процеса и да се грижим системите да работят. Дай на човека интернет и душата му е твоя!
Те го гледат отчуждено и състрадателно. Спомнят си как като млади и те са искали да завладеят света.
- Ох, помислете си, моля ви! - кряка то. - Сега трябва да изчезвам. Имам да инсталирам едни сървъри. А вие помислете. Трябва само да ви уредя като системни администратори и всичко ни е в кърпа вързано.
С подскоци то излиза от огрявания от огъня кръг и се отдалечава в тъмнината, откъдето сред пъшкания и мърморене долитат последните му думи, приглушени, но не толкова, че да не бъдат чути:
- Стари глупци.
Дяволите се смръщват и клатят рогати глави.
Всичко започва отначало
Огледах хората около себе си. Бяха наредени в полукръг. На някои ръцете силно трепереха. Срещу нас с купчина листа в ръце беше седнал терапевтът. Хората един по един се представяха.
Когато дойде моят ред, аз бавно вдигнах трескавите си очи, в които имаше много повече блясък, отколкото можеше да се отрази от малкия затулен прозорец зад гърба на лекаря.
- Казвам се Тоби - казах тихичко - и съм пристрастен към форумите.
- Здравееей, Тоби! - ухилиха ми се всички в един глас.
А малкият демон в мен беснееше: „ХА-ХА-ХА! Попаднали сме в шибан форум!“
Отговор с цитат
]
