Случайно Сивия да има нещо общо с Дориан Грей?
Код:
Портретът на Дориан Грей” е предизвикателна смес на американско-българско сътрудничество. От американска страна -парите (двама продуценти), сценаристът и режисьор Дейвид Розенбаум, актьорите в главните роли; от българска – местата за снимки, продуцентът Методий Петриков, операторът Войчех Тодоров, художникът Боряна Семерджиева, композиторът Пенка Кунева (която обаче живее и работи в САЩ), техническият екип, част от актьорите и масовките. За разлика обаче от кинопродукциите на “Ню имидж”, които докараха не една и две холивудски звезди у нас, особеното в случая е, че става дума за студентски филм. Направен обаче съвсем не ученически.
И аз като повечето кинаджии тръгнах за прожекцията с малката кошничка – само с очакване млади хора да се обясняват в любов или да експериментират с Оскар Уайлд. “Портретът на Дориан Грей” обаче е приятна изненада точно в своето сериозно професионално отношение. Интериорите и екстериорите (дворците в Балчик и Врана, морето, софийските пространства) са различни в своята лъскавост и блясък.
България прилича на Италия – с много слънце, лукс и красота. До степен на кич. Но това превръщане на красотата в кич, когато е куха отвътре, е съзнателно търсено и напълно в стила на Уайлд. Актьорите са строго изискани и отговорни към сложно произносимите сентенции. Режисьорът усилено е работил с тях с нагласата те да изнесат философската тежест на текста. Без да е богатски (в американския смисъл на думата), филмът притежава разкош и лустро на изображението, но някак не съвсем насериозно, което е задължително за саркастичния снобизъм на Уайлд.
Всъщност “Портретът на Дориан Грей” е особено труден за екран. Единственият роман на писателя е сблъсък на идеи и изясняване на възгледи, брилянтни само словесно. Безкрайните му великолепни абсурди стърчат отвсякъде, непрекъснато преобръщайки класичността на развиващата се трагедия. Специфичното съчетание на естетизъм и ирония е безценното съкровище на Оскар Уайлд, докато и историята на Дориан Грей може да изглежда старомодна, и моралните послания да звучат съмнително (спомнете си съдебния процес в живота му).
Достойно е заниманието на Дейвид Розенбаум с Оскар Уайлд, то говори за култура и дързост, но е нож с две остриета. Ако идеята на режисьора е да спести на мързеливи ученици да прочетат класическото произведение чрез филма си, то тази цел е постижима дори с по-малки усилия и е постигната. Иначе трябва да имаш зряла и нестандартна мотивация да се захванеш с “Портретът на Дориан Грей”, не просто любов.
Розенбаум я търси в една теория за “заплахата на атома” (и паралела с въведената атомна бомба), която да обясни физичните контакти между човек и произведение на изкуството. Наистина така изскача на преден план парадоксът, съвсем по уайлдовски. Но подобно “научно” хрумване би трябвало да се превърне в екстравагантно решение за целия филм, в провокативен стил. Защото така авторите на филма са изправени в работата си пред един от афоризмите на своя вдъхновител: “За съжаление това, което е вярно, не е оригинално, а това, което е оригинално, не е вярно”
Новини
Форум
Актуално
сървър
].
]
]
