Новини
Форум
Актуално
сървър
n-.j-a-x-d-p-.-ag-e+-.w-b-bp-ah-p-d+-a-h-e-r-..-.-ap-e-e-aj-k-d-.x-d-r-.g-b-aq-bw-.-an-b-y-bh-ad-bh-..-d
Самюел взе камбаната и я разклати, ала тя не благоволи да издаде звук. Това го разстрои, фрустрира го като дете, което не може да достигне любимото си камионче, просто защото пухкавите му лапки са твърде къси. В яростта си усети, че е достигнал до нещо. Просто бе. Просто като отварянето на курник от гладна мечка. Просто. Като да набереш пролетен букет. Стигнал бе. До Тях. Те стояха там и не помръдваха. Като сталактити. И никога нямаше да помръднат. Той се прокашля и взе да ги дращи по стената. Написаното му се видя интересно.
Обърна го в нещо по-смислено, нещо по-четимо. Опита се да го прочете, но нищо не излезе, бе непроизносимо. Разстроен, с трясък удари камбаната в стената, тя падна на пода и се пръсна на парчета, които весело заподскачаха, сякаш разбягвайки се едно от друго. Това сякаш го ободри. Погледна отново написаното и се зае да го обръща отново, директно, както му се стори правилно и ясно. Спря се за миг. Сякаш се сети нещо, кимна и прехвърляйки половината, започваше броенето отзад - напред. Приключи бързо, но нервните му тикове зачестяваха. Знаеше, че ще опре до там, до където го бива. Неговата стихия. Неговата музика. Щеше да се справи, сигурен бе в това. Нямаше да обрече името си на забвение.
.....
Сега ги усети. Или ги чу. Наистина бяха това и сякаш вятъра, обречен и подвластен на чужда воля засвири.
Самюел се заслуша във воя му. Вятъра виеше, като понякога с ряз спираше и сякаш и тишнината, сепната във уединението си, нямаше време да се намести там, където има нужда от нея. Вятъра редуваше осезаемо по-дългите паузи, ту с кратки, високи, тревожни трели, ту с по-проточени, като на замислено виолончело, тонове.
Воят му се задържаше понякога, а понякога за кратко, като капки от заледен капчук, и го караше все повече и повече да се напряга да чуе. Във всеки случай, нещо го накара да отчита продължителните трели от там, от където е броил отзад, а инак - отчиташе кратките.
Усмихна се. Това бе неговата музика, неговата стихия, неговата уютна ниша. Тук той бе Композиторът. Той и никой друг. Той бе Първият.
И те сами излязоха, излязоха без да бъдат гонени и бутани. Без припряност. Излязоха и се наредиха.
.....
Тогава го видя. Посланието. Отметна глава и се разсмя.
<font size="3">А вие, мои любими, ненагледни, любопитни?</font id="size3">
]
]
]