[size=14px]Живот на ръба на живота[/size]

Бездомните деца в София всеки ден се опитват да оцелеят


[size=9px]Котето Сисо е най-ценното нещо в „жилището“ на Миро[/size]


[size=9px]Софийските шахти са „домът“ на част о т бездомниците[/size]

[size=14px]Н[/size]а това място не можеш да попаднеш случайно. Там някой непременно трябва да те заведе. То е сред мръсните тайни на един град, които са скрити от погледите на хората.

Улицата е „11 август“ - пряка на „Раковска“ и „Дондуков“. Сградата - само останки от някогашна кооперация, с пропаднал покрив и избити прозорци. Минувачът би я класифицирал като необитаема и предпазливо би се преместил на отсрещния тротоар, за да не се срути нещо върху главата му.

Тук обаче живее Миро. С него се запознаваме в Център „16+“, дневен център за работа с бездомни младежи между 16 и 25 години. Миро е единственият, който склонява да ни покани на гости. Изминаваме стълбището, по което се търкалят скъсани чорапи, огризки от храна, пластмасови бутилки и изпаднали страници от стари календари с поразголени жени. Оказваме се сред сметище в самия център на София. Вонята на кал, влага и урина е толкова силна, че спира дъха. Въздух обаче влиза през огромните дупки в стените, през които се виждат и съседните сгради и улици. Парадоксално напомняне, че всъщност все още сме в столицата. Миро подбутва една паянтова врата и като истински домакин ни кани -

„Влезте“

Стаята, в която попадаме, е домът му - негов и на още четирима бездомници. Тя се оказва „най-уютната“ в постройката. Дълбоки следи в стените показват местата, откъдето кабелите са били свалени. Ток няма. Обитателите се греели на печка с дърва, докато един ден и тя изчезнала. Стари одеяла и картони запушват дупките в прозорците. Самотен аксесоар към интериора е сламена шапка, която виси някак неуместно и тъжно на пирон над единия прозорец. Единственият намек за лукса на друг живот е кутия от „Макдоналдс“, пълна с остатъци от храна. Отнякъде изпълзява мръсносиво коте, което Миро прегръща и обяснява: „Прибирам се преди около три седмици и го виждам, че побутва прозорчето, да влезе. Той всъщност ме намери.“ Нарекъл го е Сисо (на по-малкия си брат Силвестър) и твърди, че вече не се разделя с него.

Историята на Миро е подобна на много други житейски истории за бездомни деца. Толкова, че сетивата на изморения (и отегчен) от стереотипните нещастни съдби събеседник се изкушава да я сложи в графата „Това съм го слушал“. Когато го питаш как е стигнал дотук, той започва с малко заучена интонация: „За пръв път дойдох в София на 9...“ Разказва, че е роден в Силистра, но детските му години са минали в Бяла Слатина. При идването в София майка му го загубила на гарата и след това не могла да го намери (?!). На неразбиращия въпрос как години наред не го е открила, не получаваш адекватен отговор. Миро вече е на 19. Първите му години на бездомничество са преминали по класическия начин: „Просех, дишах лепило и спях в парното на гарата.“ Постепенно започва да обикаля сергиите и магазинчетата на Централна гара и да върши дребни услуги. Пренася кашони или пък чисти, а собствениците му дават малко пари. След време открива и паркингите на хотелите, които са още по-благодатен район. „Ако се сприятелиш с портиерите или с пиколото, те оставят да миеш стъклата на колите срещу някой лев, пускат те да се къпеш в служебната баня и дори да гледаш телевизия в будките.“

Миро е различен от общоприетата представа за бездомник. Изглежда добре облечен и много възпитан. С лекота подхваща всякакви теми. Докато се разхождаме по улиците, обсъжда пътищата: „Как да са в добро състояние колите. Светофар - дупка, светофар - дупка.“ Преминава през футбола. Левскар е и мечтае да присъства на дерби „Левски“ - „Реал Мадрид“, но му се иска футболистите от любимия отбор да играят еднакво добре „независимо дали е с „Челси“ или с „Марек“ - Дупница. А то напоследък се разхождат на терена, все едно отиват на разходка“. Коментира и политиците: „Държат се като шарани - с главата в тинята. Нали знаеш, шараните си стоят в тинята. Не влизат в бистрото.“ Преди дни дори е започнал и работа, която се надява да му носи доходи. Толкова, че да излезе на квартира. Най-важно за него е да не излъже доверието на хората - „абе, да не се дъниш, като ти вярват“. Разбира, че е успял повече от другите като него и се радва на това.

А част от „другите“ имат най-страшната алтернатива на живота на Миро. Това са

Шахтите

Хората, които живеят там, отдавна са забравили смисъла на думата живот. Не екзистенциалния, а онзи, ежедневния. Който те кара да се усмихваш на малките удоволствия като кафето сутрин или горещия душ в студено време вечер. Тези хора са забравили дори думите като средство за общуване. „Ей тука“, „спиме“, „нищо“ са откъслечните отговори на въпроси като - тук ли живеят постоянно, какво правят през деня, работят ли нещо... Често отговорът е просто апатично мълчание. Приличат си по това, че не можеш да определиш възрастта им. Могат да са както на 15, така и на 30. Нямат почти никакви зъби в устата си и усмивките им са ужасяващи, подобни по-скоро на гримаси. Четирима души са се скупчили един до друг и седят, опрели гръб в тръбите за отопление, които минават през шахтите. Две от тръбите образуват процеп, в който е вкаран зелен, изкорубен матрак. Мръсният крак с помръдващи пръсти напомня, че дупката побира и още обитатели. Отнякъде изскача и дете на около седем-осем години, което започва да крещи „не ме снимай“, но бързо склонява да застане срещу обектива, след като му предлагаме чай и баничка. Разбираме, че „му викат Азис“, но как се казва всъщност, никой не знае. Едно от момичетата запретва нещо между клин и анцуг, изважда спринцовка от пластмасова кутия и я забожда в крака си. „Болна е от абстиненция“, спокойно обяснява Благойка, друго момиче, с което се запознаваме в „Център 16+“. Тя не живее в шахтите, но има познати тук. Спокойствието в гласа й, когато разказва, е нечовешко, особено като се има предвид, че жената със спринцовката се оказва нейна сестра. „Проститутка е на гарата и като изкара некой лев, го дава за хероин -

И това секи ден

секи ден, секи ден едно и също. Седат долу, бодат се, вечер излизат, проституират или крадат“, с равна интонация Благойка описва дните на подземните хора. Признава, че животът им я ужасява. „Аз съм по-настрани от тях. Баш дотолкова не мога да падна.“ Обитателите на тези места практически не се къпят - „на два-три месеца веднъж, уточнява Благойка - с туби, които се греят на тръбите. ако е топло - във водата“, сочи мръсната река зад шахтата. Това потвърждава и Ицето, един от живеещите в шахтата - „в реката, като е топло“.

Оказва се, че повечето нямат лични документи. „За какво са ми, то работа не мога да започна“, малко нелогично казва Ицето. „Те не искат вече да изкарват документи, да работят“, обяснява ни отново Благойка. Какво искат, питаме ние. „Пари, за да се друсат. Нищо друго.“

Махаме за „довиждане“ на хората в шахтата. Освен малкия Азис друг не обръща внимание на тръгването ни. Подземните хора забелязват само собствената си мръсна и упоена реалност. И единственото усилие, което правят, е живеенето на ръба на живота.

---
Портрет
Семейна среда: младежите често се движат в група, но отношенията им са по-скоро враждебни и йерархични, следствие от конкуренцията на улицата. При 15% от тях уличният начин на живот е „наследствен бизнес“ (просия, проституция, кражби), който се предава от родители на деца и внуци. Около 50% работят, но са крайно бедни и търсят алтернативите на улицата, за да подпомогнат семейния бюджет. Образование: Повечето са неграмотни или полу*грамотни; 40% никога не са посещавали училище; 50% имат начално образование; 10% - основно. Нямат и мотивация за ограмотяване. Вследствие на това нямат никаква професионална квалификация и много трудно си намират работа. Здравен статус: Най-чести са болестите, предавани по полов път, наркотичната зависимост, белодробни и чернодробни заболявания. Характерен е ранният сексуален живот, а при жените - ранна бременност и множество абор*ти. Дават живот на деца с множество увреждания. Конфликт със закона: Младежите всекидневно са извършители или жертви на престъпление. Деветдесет процента имат поне едно висящо дело, 65% са излежали ефективни присъди. За много от тях възможността да попаднат в затвор е още един от начините да оцелеят. Статистиката е на Център „16+“, дневен център за работа с бездомни младежи от 16 до 25 години, и е направена въз основата на работата им с 200 техни клиенти.

Колко са?
Официалните статистики се разминават. Държавната агенция за закрила на детето не разполага със статистика на бездомните, а само на просещите и работещите на улицата до 18 години. Според нея за 2005 г. такива са 663 деца от 128 общини в страната. По данни на МВР за 2005 г. преминалите през детска педагогическа стая за бягство от дома и скитничество малолетни и непълнолетни деца са 2866. През домовете за временно настаняване в страната през изминалата година са преминали 348 деца, хванати при скитничество и просия.

Оригиналът: http://www.capital.bg/show.php?storyid=256185

Ако не желаете, може и да не коментирате... Лично аз предпочитам да се въздържа.