Код:
Турците наистина настъпили малко, стигайки до Карнобат и Пловдив. Но за облекчение на християнските владетели им предложили да станат васали. И те, разбира се, в преобладаващата си част приели. От нашите първи, колкото и странно да звучи, първи приел най-незастрашеният в момента - видинският владетел Иван Срацимир. Приел и Крали Марко в далечния Прилеп. Приел и Добротица, управляващ Добруджа - също незастрашена в момента. Византийският император също станал турски васал.
Причината за това странно явление (васали първи станали незастрашените пряко владетели) не е трудно да се разгадае. Гарантирайки си сигурност за недалечното бъдеще, те можели да влизат във война с несъгласилите се да станат турски васали свои съседи и дори да получат като териториална компенсация някоя и друга тяхна околия след разгрома им при съвместни действия срещу турците. Разбира се, турците не се церемонели със своите васали, когато, ликвидирайки с тяхна помощ непокорните съседи, те „увисвали" изолирани в своите малки владения, заобиколени вече само от територии на османската държава. Когато Крали Марко и Константин Драгаш загиват в изпълнение на васалните си задължения в битката при Ровине (1394 г.) в Добруджа, турците не позволяват троновете им в Кюстендил и в Прилеп да бъдат поети от техните наследници, а просто окупират управляваните от тях „кралства". Иван Шишман също става османски васал, а и сръбските и албанските владетели.
Ползата за османците от системата на васалитета (между другото тя е предписана от Корана при водене на джихад) е в няколко направления. От една страна, те използват при завладяването на балканските държавици войски на други християнски държавици, пречат на създаването на ефективни антиосмански съюзи, вселявайки в съзнанието на християнските владетели постоянни подозрения за предателство. Да си спомним, че Милош Обилич е обвинен точно в това от крал Лазар преди битката при Косово. От друга страна, османците придобиват нови технологии и оръжия. Твърди се например, че огнестрелното оръжие влиза при турците чрез васалния отряд на сръбския деспот Бранкович от 1000 бойци, въоръжени с пушки през 1392 г. Българинът Балтоглу им строи първите кораби, а унгарецът Урбан - първите топове.
И това не е най-лошото. Византийски, български и сръбски отряди османците искат и получават от васалите си за войните си с останалите турски държавни формации в Мала Азия. Османските хронисти особено много хвалят българите и сърбите, които се биели с изключителна опитност и крайно ожесточение. Други пък им се подиграват, че така дават израз на озлоблението си към османците - като не им дават собствените им владетели да колят тях, да колят поне техни сънародници.
Верността на балканските християнски владетели към османските им сюзерени е наистина изключителна и е причина да се пропуснат онези моменти на османските поражения, след които е могло с един удар Балканите да се отърват завинаги от нашественика. След поражението на султана при Плочник (1387 г.) от сърбите и Иван Срацимир, и Иван Шишман, и Добротица са могли да преминат в настъпление в Тракия и да прогонят османците зад Дарданелите. Но не са го направили. В битката при Анкара с мон-голите в 1403 г. турците претърпяват грандиозно поражение, при което е пленен и после убит султан Баязид. От обръча се измъкват само васалните сръбски полкове, но спасяват и синовете на Баязид, които започват междуособна война за трона. Вместо да ги избият още там, при Анкара, сръбските князе и византийците охотно помагат на всеки от тях в различно време да укрепне. И възстановилите България за кратко време царствени потомци Константин и Фружин стават васали на един от тях (Муса) и заедно с него губят играта и независимостта на България в битката при Чамурли, Самоковско, през 1411 г.
Народни песни, предания и легенди от Странджа до Шар планина сочат местности, където се състояли сражения на Крали Марко с турците или „последният бой" на Иван Шишман с турците. В документите от епохата обаче няма сведения нито за последен, нито за първи бой и на двамата. Негодникът Иван Шишман дори столицата си Търново не защитава, а оставя тази работа на едно духовно лице (Патриарх Евтимий), който няма нито компетентността, нито опита да води сражения. И въпреки това патриархът ни отсрамва, отбивайки три месеца турските атаки. А царят си трае през това време в Никопол - ако стане съвсем напечено, да духне по Дунав за Европата в емиграция.
Така е било, за съжаление. Приказките за храбрите ни политически водачи, сражавали се до последна капка кръв с османските нашественици, са само един мит. Случаят с татарите не се е повторил. Османският ярем сме надянали на вратовете си (и това е най-лошото) и със собствените си ръце. И ако опровергах този мит, то не е поради мазохистични чувства или внезапно обзел ме национален нихилизъм, а поради споделеното виждане на древните римляни, че обществената функция на историята е да бъде учителка на живота. Но като се учим не само от периодите в историята си на стремителен възход, а и от периодите на главоломни падения. За да не се повтарят.
И съм напълно съгласен , че книгите на Захари Стоянов и Иван Вазов са единствено с художествена и патриотична стойност , примери за родолюбие , но не и за исторически факти.
Новини
Форум
Актуално
сървър
Отговор с цитат
Първоначално публикувано от pimpirlit 
стана малко като Фигаро тук, Фигаро там, Фигаро горе, Фигаро долу...
